seprator

Заешко сърце

seprator

Проза от Голямото четене, на курсисти от курса по проза 2018

Ема


Автор: Ева Гочева



В понеделник Слънцето се раздели на две като яйцеклетка. “Двоен изгрев – помисли си Ема, докато го наблюдаваше през прозореца – Kрасиво е.” После погледна надолу към площад номер шестдесет и две, който разгръщаше огромната си площ точно под прозорците й и видя тълпи от хора по белите му плочи. Присви очи, опитвайки се да фокусира произволни лица, след това отиде до входната врата, набра някакъв код и тръгна към асансьорите. Когато излезе навън върховете на извитите като сърпове сгради кълцаха златисто-розовото небе, но въпреки двойното слънце, то беше мътно като зацапана леща. Ема погледна китката си – утрото беше по-топло от вчерашното с единадесет процента. Мина покрай площада, но не се смеси с тълпите, наблюдаваше лицата на хората отстрани: устните им бяха побелели, а страхът излъскваше очите им като рибени люспи. Огромните екрани на площада светнаха и Президентът съобщи, че двойното слънце е нормално явление, предвид очакваното. Устните се раздвижиха, но очите останаха уплашени. Ема подмина площада и тръгна успоредно на железопътните капсули, които образуваха лабиринти от тунели високо над земята. Днес влаковете не се движеха, целият град гледаше към небето. Вървя час тридесет и шест минути и четиринадесет секунди, наблюдавайки слънцата, а после за точно толкова се върна обратно в дома си на петдесет и шестия етаж.
Във вторник Ема посрещна изгрева и от четирите посоки на света. Слънцето се бе разделило на още две по-малки слънца. Сградите опустяваха, улиците се пълнеха с хора, които се държаха за ръце, гледайки към небето, прегръщаха се, псуваха, плачеха, смееха се истерично. Екраните из целия град светнаха и от там прозвуча присъдата на света – след 5 дни, според изчисленията на учените, Слънцето щеше да се разпадне докрай, а Земята – да бъде заличена. Слънцето се делеше прекалено бързо, това, което се очакваше след години, щеше да се случи в неделя. Когато всички изпаднаха в паника, Ема не почувства страх, чудеше се как ще изглежда небето в събота – толкова много залези и изгреви, колкото не бе виждала през целия си живот. „Човечеството поне малко ще навакса с красотата на Земята, след като упорито се постара да я убие"– помисли си Ема, усмихна се, проправи си път през тълпата и когато най-сетне излезе от нея, силуетът й потъна между небостъргачите.
В събота сутринта Ема направи фотографии на стотиците изгреви. Зениците й се разширяваха, докато снимаше, макар да знаеше, че утре нито тя, нито те щяха да съществуват. Прекара целия ден навън, гледаше непрекъснато нагоре, защото в този високотехнологичен град природата не вирееше другаде освен в небето. И Ема го гледаше така, както се гледа нещо, което обичаш, но не можеш да докоснеш. Когато слънцата залязоха, се прибра и разгледа всички фотографии. „Това е най-щастливият ми ден“ – помисли си Ема, гледайки през прозореца единствената и последна луна.
В неделя слънцата започнаха да се разпадат на хиляди огнени късове, като парчета заразено с проказа месо. От плътта им прокапаха кървави лъчи към Земята, пробиха дупки с големината на космически совалки и потънаха в недрата на планетата. Всичко се рушеше, Земята пищеше, хората пищяха, някои се опитваха да се скрият, но масово заставаха неподвижно, очаквайки смъртта си - нямаше молитви, нямаше клетви, нито обещания, хората бяха приели съдбата си. Ема ги наблюдаваше от центъра на площад номер шестдесет и две. Едва стоеше на краката си от силните вибрации, всичко около нея се разпадаше, небостъргачите й приличаха на духнати от Бог глухарчета, които бе виждала само в музеите, макар че Бог не бе виждала никога. После отново сканира очите на хората и върху китката й се изписа – нула процента. Да, никой от тези хора точно в този момент не вярваше в съществуването на Бог. Никой, освен нея самата - създадената от ръцете на човека. Нямаше защо да чака. Отвори капака на тила си, опипа кабелите и ги скъса. Зениците й се свиха до големината на топлийка и накрая угаснаха.





Чисто и светло място


Автор: Боряна Тодорова



От Хемингуей ще разбереш защо някой ще търси чисто и светло място. Ако и ти търсиш чисто и светло място, отиди в някое кафене.
Но ако случайно чистотата и светлината те отблъскват и не ти се пие кафе, бира или водка, подмини кафенето. Ако е по изгрев или залез слънце и облаците са розово-оранжеви, но очите ти блуждаят и вместо да поглъщат красотата, просто я отразяват, не спирай да вървиш.
Ако се блъснеш в младо момиче, което замечтано се носи по паважа, и обърканият й поглед не остане в ума ти, не спирай да вървиш. Ако пък искаш да я последваш до дома й само за да гледаш по-дълго лекотата, с която пристъпва, тогава тръгвай след нея.
Но не, ти вървиш в противоположната посока. Случайните минувачи се разреждат. Слънцето се възкачи, слънцето се скри, небето не е розово-оранжево. Няма значение. Защото не търсиш чисто и светло място.
Съжалявам я. Съжалявам чистото и светло момиче, което искаше да приюти душата ти в къдриците на косата си. Тя така и не разбра, че е прекалено светла за теб.





Кестени


Автор: Дарина Гарванова



Бягала ли си от себе си в някого. Без никаква воля. По пижама. По сънища.
Тази история започна две години преди два телефона в София да си изпратят по няколко СМС-а на 16 септември, 2018-та. Телефоните принадлежаха на Мая и Явор, двойка, до скоро обитавала заедно жилище на ул. „Цар Иван Асен II“.
Мая разбра още на пет, че всяко събитие остава следа по телата и душите на хората. Тя пазеше два спомена от момента, в който баща й ги напусна. Първия – как баба й изненадващо я взима от детската градина и Мая остава у тях следващите две седмици. Втория – как майка й идва да я прибере от баба й, обула две различни обувки. Това беше първият път, когато Мая проумя какво е страдание. После чу къркоренето на червата си.
Явор разбра още на девет, че хората живеят в два свята. Външният – на понятната лъжа и вътрешният – на непонятната истина. Убеждението му се роди от факта, че той не понасяше родителите си. Гледаше се в огледалото и се дразнеше, че разпознава по себе си чертите им. Опитваше се да ги заличи със силата на волята си, за да остане на лицето му само онова, което е той самият. Така понятната лъжа, че той и родителите му имат нещо общо, нямаше да вземе превес над непонятната истина, че всъщност по нищо не си приличат.
Запознанството на Мая и Явор беше клише. Лятото на 2016-та - море, танци, текила, влюбване. Върнаха се в София и не след дълго заживяха заедно. На следващата година Мая забременя. Нарече я Точица. В шестия месец Точица умря. Червата на Мая закъркориха, а Явор проумя какво е страдание.
После се сринаха. Двамата заедно и всеки поотделно. Мая скри следите, останали по тялото и душата й, в сънищата си, а Явор мълчаливо ги зарови на части в своите два свята.
Бягал ли си от себе си в някого? По кости. По любов. Като смърт. Като гроб.
На 15-ти септември, 2018-та, Мая изпече пиле и картофи с мащерка. Не беше готвила твърде отдавна. Двамата с Явор седнаха да вечерят. Тя му се усмихна за първи път от твърде отдавна и той усети как адамовата му ябълка подскочи. Беше само усмивка. Дреболия. Нищо не можеше да поправи. Но той я прие, разбра я и кимна в знак на съгласие. На 16-ти септември два телефона в София си изпратиха по няколко СМС-а.
10:30 ч. Мая, къде си?
11:07ч. Някъде между мислите ми и Борисовата. А ти?
11:08ч. Някъде по Шишман, заседнал в последните две години.
15:01ч. Яворе, да заседнеш е прахосване на време. Кога се превърнахме в такава баналност?
15:45ч. Беше някъде между пролетта и зимата, когато Точица изчезна. Тогава започнаха кошмарите ти нощем.
16:03ч. Сънувах теб, Яворе. Ходих гола по улиците, за да те търся, а по главата ми падаха кестени. Никога не те намирах.
16:04ч. Може да си ме търсила в грешната реалност, Мая.
16:05ч. Може пък правилната да е грешна, Яворе.
17:40ч. Мая, едно хлапе току-що ме уцели с кестен пред 7-мо.
18:01ч. Вчера им започна учебната година. Ти в Ицката ли ще останеш?
18:03ч. Да, събрах си багажа, докато те нямаше.
21:00ч. Ок. Точно влизам вкъщи и умирам за сън. Утре ще ти пиша.
Не му писа. През есента на 2020-та щеше да го мерне в Билкова и да си тръгне, без да му се обади. Той щеше да познае гърба й, без да я извика.





Краят на света


Автор: Михаела Иванова


Oт: ИИ: 47хGnuks4nf, model GALAXY M, 4170- „Roger” /изкуствен интелект последно поколение/


Първо изчезна залезът. После и изгревът. Сезоните също бяха заличени. Без повече горещи дни, без повече студени дни, без повече сняг, дъжд, вятър, виелици и силен пек. Без повече кълбести облаци, перести също, без огледалния свят, който те създавaт да наглежда земния. Без рожбите му в детското въображение. Без въображение. Край на жълтото на есенните листа, на розовото на цъфналата вишна, на бялото на снежната покривка или шареното многообразие въобще. Без много цветове. Без много цветни очила също, само RAY BAN-ки – класически бъбрекообразни, тъмни и всеобщи. Без никаква мода. Времето за суета отмина. Човекът го изкупи с душата си. Сега има пари за всичко. Но не му трябват. Няма вече радости, но няма и нещастия. Няма болести, земетресения, пожари, наводнения и други бедствия- няма ги техните жертви и герои. Няма също воини, възстания, протести, конфликти, семейни спорове, защото няма и различни гледни точки. Договориха ги преди време с устав, един алгоритъм така го сметна. Много шум за нищо не е добре, а и за нещо също. Без шумове въобще. Излишни станаха и висшите идеали- изчезнаха от само себе си. Детските градини затвориха. Училищата също. Университети, библиотеки, читалища, културни домове- всичко спря да работи. На човека повече не са му необходими. Изкуственият интелект направи така, че да не му се налага да учи, да няма нужда да знае. Друг мисли вместо него. Намира му къща, жена и приятели, изчислява възможността и необходимостта да се възпоизвежда, грижи се за здравето, графика и удобството му. Край на професиите- фелдшери, шлосери, адвокати, фризьори, миньори, синоптици и т.н- те вече нямат смисъл. Каквото трябваше, вече е създадено. Каквото има да се прави, роботите ще го създадат услужливо, без усилия. Останалото е взаимодействие между хората, което носи емоции. Без повече взаимодействие между хората. Без повече емоции. Емоциите правят нещата трудни, а човекът поиска да му е лесно. Бори се затова векове наред като създаваше още и още неща за свое улеснение, докато накрая не създаде една по—сложна форма на себе си, която да опрости всичко. Според редица изследвания емоциите само дестабилизират системата за устойчиво развитие на човешкия род поради своята ирационалност, непридвидимост и неконтролируемост. Без повече съчувстие , загриженост, емпатия и саможертви. Без повече драматичност. Без екзалтации. Последните само повишават нивото на ендорфин главоломно, което предизвиква силни отклонения от новопостроената норма. Без повече кина, театри, опери, концертни зали, циркове и галерии. Смъртността на човечеството в резултат на самоубийства се повиши драстично. Някои не издържаха на това улеснение. После алгоритъм наложи спирането на опиатите- всякакъв вид алкохол, леки и тежки наркотици, антидепресанти, естествени психотропи, специфични растения и животни заради продуктите им, синьото сирене (някога беше доказано, че при голямо количество поглъщане на последното на гладно се възбуждат интересни продължителни сънища) и т.н.Това за малко не доведе до революционни емоции, но всеобщата депресия надделя. Край на чувствата- контролирани и неконтролирани. Край на сънищата и мечтите, край на книгите, край на поезията- безполезни светове на ирационална душевност, която човекът изтри от игралното поле на действителностите. Направи го сам и доброволно като се отказа от времето си. Размени го срещу пари, които му купиха навик. Той бързо свикна с инерцията и навика. Така той ампутира душата си на безброй парчета, които скри в различни кашони с извинения, които пази дълго в тъмния си килер. После запали и унищожи. Така последно изгоряха и съвестта и морала. Беше голям студен огън. Последният огън. После всичко изпадна в сивота- без нюанси, без възражения, без на някого да му пука. Музиката спря завинаги. После никой не искаше да прави повече нищо. Роботите почистиха отломките.





Икарусът


Автор: Дора Стойнова


Решението на борда беше категорично. Старите автобуси трябваше да излязат от употреба до края на настоящата календарна година, но за онези, които бяха частна собственост в закона отново липсваше ясно постановление.
...И по стара българска традиция това може да означава само едно - да се оправя всеки сам, кой както може и както намери за най-изгодно.
Дълго стоях, мислех, чудих се, въртях се насам, натам, разпитвах тук и там, но полза никаква. Напук на всички подкарах автобус. Ей така, просто тръгнах по магистралата. Сигурно съм бил страшна гледка – аз и моят червен Икарус по магистралата за Бургас. Тогава действах импулсивно, бях ядосан, разочарован. Бракуваха здрави коли, заради леко демодирания им вид. Но, ако сега някой ме попита, защо съм го направил, мога да отговоря без да се колебая. Тази машина бе служила на хората, бе се трудила вярно и всеотдайно цели двадесет години. Бе скитала по прашните улици на големия град. Исках да я заведа на почивка. Вярвах, че в последните си часове, моят другар заслужава точно това.
Сега, когато минаха толкова много години и тази случка остана далеч, далеч назад и дори самият аз не съм сигурен дали не е просто измислица, която съм си въобразил, бродейки из пясъчните дюни, загледан в гъстосините морски вълни, си мисля, че съм извадил голям късмет, за дето не отнесох някоя тлъста глоба, но може би и в този случай важи максимата, колкото по-малко мислиш за нещо, толкова по-безпроблемно минава то...
...И така се озовах на самия бряг на морето, недалеч от крайморското шосе, така че да не навляза в защитените плажни територии. Там паркирах своя Икарус и малко преди да завъртя ключа, моторът угасна сам.
...Може би все пак решението на общината е било правилно. Но не значеше ли това, че и аз съм стар? Собственият ми егоизъм се отразяваше и ме гледаше като от огледало, от старата ламарина.
Сбогом стара ламарино, рекох аз и слязах от могъщата машина. Обърнах се назад – погледнах я. Тръгнах напред – пред лицето ми рояк мушици, танцуваше вечния си танц.
Мила машино, ти живя двадсет дълги години и твоят танц свърши тук в това поле, в което танцът на тези насекоми никога не е започваял и никога няма да свърши.
***
Защото те живеят само един ден.






Самоводският касапин


Автор: Гергана Григориева


27 декември. Стефановден. Слънчев ранен следобед. Със съпруга ми пътуваме в разгара на коледно-новогодишните празници. Минаваме през Самоводене – село на 10-тина километра от Велико Търново. Движим се бавно по натоварен главен път.
В края на селото ми се привиждат 5-6 килима, опънати като за продан върху ограда пред нечий дом. Често покрай българските пътищата виждам домашни сергии, отрупани с живот: плодове, зеленчуци, сирена, сладка, плетива. Пълнят ми душата тези гледки. Усмихват ме. Припомнят ми вкуса на градините, които някога бабите и дядовците ми имаха.
Стигаме къщата с килимите. Заглеждам се. Стряскам се. Оказват се одрани агнешки кожи. До тях работи усмихнат белокос мъж, обагрен с кръв. Внимателно реже и сваля кожата от агне, сложено върху метален тезгях. Притихвам. Присъствала съм на колене на прасета, агнета, кокошки, пуйки, патки. Но то винаги се е случвало някак скришно и интимно в двора или зад къщата. А този мъж… Той корми и дере животи на улицата. Упражнява кръвопролитния си занаят пред хилядите хора, които преминават през селото по време на празничните пътувания. Човекът раздира плътта на животното с лекота и настроение. Над агнето витае ледена смърт, а около оцапания с вътрешности мъж се носи топло спокойствие. Аз съм в ступор.
Замислям се как има хора, които работят с живота, има и такива, които смъртта ги прехранва. Едните умеят да се занимават със светлото, възвишеното и съзидателното. Другите се грижат за тъмното, отпадъчното и разрушителното. Съществува труд, който предизвиква радост и вдъхновение в околните. Има и работа, която буди в хората тъга и отвращение. В публичното пространство виждаме и чуваме гордите резултати на предприемачи, архитекти, художници. Гробарите и санитарите обаче не се хвалят със снимки на отлично свършената си работа в Инстаграм. Обичайно ние възпяваме умението, с което е приготвен десертът-шедьовър. В същото време – често отвръщаме очи от индустриалното майсторство, с което се изтръгват яйцата и млякото за него. Всекидневно аплодираме красивото, а заклеймяваме грозното в света, а и в самите нас.
Бавно подминаваме празничната самоводска сергия, отрупана със смърт. Докато се отдалечаваме с болка усещам, че още една кожа провисва до вече опънатите на оградата. Касапинът разкъса и смъкна от мен последния закърнял слой убеждения, които илюзорно настояват, че светът е или бял или черен, че нещо може да е или само добро или само лошо. Ведрият убиец нагледно ми показа как противоречията всъщност живеят заедно, делят едно тяло, една кръвоносна система. Цяла година се бунтувах срещу този урок. Не приемах, че във всеки човек гостуват всички противоположности на живота. Отхвърлях, че на практика аз съм колкото мила, толкова и жестока. Не признавах, че с редом с градивните неща, които правя, създавам и разрушение. Не можех да понеса, че в действителност аз съм и честен човек, и лъжкиня.
Смъртта, която самоводският касапин произвежда, ще донесе живот, ще събере и нахрани семейства, ще озарява празници. И това е хем прекрасно, хем ужасно. Едновременно. Също като мен самата.






seprator